Наказание и наказателен режим, и малките проблеми оттам, за българското правосъдие

Към момента действат няколко възможности едновременно, за определянето и прилагането на наказание по Наказателния Кодекс на РБ.

На първо място, наказанието се определя преди постановяването на присъдата от наказателният съд. Това включва прилагането, задължително и тук, на чл. 55 НК – по правилата на определянето на наказанието по доказателствата по делото.

На второ място, ако подсъдимият си е признал вината и се е извинил публично, за съответствие и на извинението, законът днес е отдал два отделни режима на окончателното определяне на наказанието – единият, при възможност съдът да намали определеното, първо по общите правила наказание, със 1/3; вторият да го постанови под минимума, отново по реда на чл. 55 НК, ако това е по-благоприятното за дееца. Тук действието на чл. 55 НК е самостоятелно – законодателят препраща към използването му, за да не повтаря какъв е вторият ред за намаляне на наказанието при извинение и самопризнание.

Практиката на съдът е некоректна по тези въпроси. Първо, никъде съдът не определя наказанието, което счита, че е нужно да определи на първо място, за санкция на дадения подсъдим, за да се види дали оттам приспада 1/3 след това, за съответност на наказанието и на извинението на подсъдимия, или с по-малко. Освен това, съдът заобикаля на два пъти прилагането на чл. 55 НК, и като ред за първоначалното определяне на наказанието, и като специално правило за намалянето му, като и изобщо вече не го прилага никъде, от действието на чл. 58а НК.

В крайна сметка, се налагат наказания, които не са законни, а субективни. Дерогира се изцяло функцията на ИЗВИНЕНИЕТО на подсъдимите, която по действащия наказателен закон, ограничава преценката на съдията за размера на наказанието.

Вторият въпрос тук. Дерогира се при всички случаи задължението на съда дори да оправдае подсъдимия, и още повече, при неговото извинение и самопризнание. Самопризнанието не ограничава съдът да издаде оправдателна присъда, а по-скоро, дори го задължава да пристъпи към такава – още повече, при размер на вредите, около минималната пенсия. Да не говорим, че при такъв размер вреди, делата следва да се прекратяват още от прокуратурата. Но вече и докладчикът не си гледа работата в РБ. Той допуска до съд един изцяло лишен от основание обвинителен акт, при размер, от около минималната пенсия за страната. На самопризнанието се гледа неграмотно от съдиите – считат, че то доказвало и един недоказан обвинителен акт, и че с него, се изключва – от подсъдимият, възможността за съдията да издири обективната истина по делото.

В този ред, необходимо става да се постанови ясно отношение на съда по прилагането и на чл. 29 НК, наред с горния проблем. Проблемна е структурата – налагане на наказание за опасен рецидив, когато деецът „извърши престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66”. Конкретно текстът „не по-малко от една година”. „Не по-малко” включва и 1 пълна година. Следователно, не е опасен рецидив, предишно осъждане на 1 година и по-малко.

Възникват при  всичко злоупотреби на съда и с прилагането на кумулацията. Нейн основен принцип и ръководно начало е, деецът да изтърпи едно общо наказание за всичко, което да не съставлява сбор на отделните присъди. Това не се разбира от болшинството съдии.

Ред е да се замислим за повече специализирани съдилища, с повече съдии. Към момента не може да се има никакво доверие на българския съд, още по-малко, когато е американски и съдилището е в малък град, и не в Америка.